Народното събрание прие на първо четене Законопроект за изменение и допълнение на Закона за събирането на приходи и извършването на разходи през 2026 г. до приемането на основните бюджетни закони за държавния бюджет, държавното обществено осигуряване и Националната здравноосигурителна каса за 2026 година.
Така нареченият „удължителен бюджет“ води до важни промени, сред които поемане на нов държавен дълг до 3,8 млрд. евро по предложение на Министерския съвет.
Средствата са предназначени основно за разплащания по проекти от ПВУ (План за възстановяване и устойчивост), които трябва да бъдат финализирани до края на август, както и за осигуряване на социални плащания и гарантиране на възнагражденията в публичния сектор.
Управляващото мнозинство подкрепи законопроекта, като изтъкна необходимостта от навременно осигуряване на финансова стабилност и по-добри условия за излизане на международните пазари.
Кой ще плаща?
Тези 3,8 милиарда евро няма да бъдат изплатени от безличната „държава“. Ще ги плащаме всички ние – чрез данъци, такси, инфлация, орязани разходи или отложени инвестиции в здравеопазване, образование и инфраструктура.
Ще ги плаща младото семейство, което едва смогва с кредита за жилище. Ще ги плаща пенсионерът, който избира между лекарства и отопление. Ще ги плаща бизнесът, който се бори с растящи разходи и несигурност. И най-вече – ще ги плащат децата ни, които не са участвали в решението, но ще наследят последствията.
Милиарди за какво?
Тук идва най-важният въпрос: за какво точно са нужни тези пари? За реформи? За модернизация? За дългосрочни проекти, които ще направят страната по-силна? Или за запушване на бюджетни дупки, краткосрочни обещания и политическо оцеляване?
Когато няма ясна визия, дългът се превръща от инструмент в бреме. А бремето расте тихо – с всяка нова емисия облигации, с всяка отсрочена реформа, с всяко решение, което предпочита удобството на настоящето пред отговорността към бъдещето.
